By Newbusiness Team 
Поздрави на екипа на Newbusiness.bg. Казвам се Виктория Паунова и съм редовен ваш читател още от 1-я ви брой. Аз самата съвсем скоро смятам да започна да се занимавам с предприемачество и затова с интерес следя материалите, които публикувате и смятам че са изключително полезни, особено тези как да регистрираме и управляваме собствена фирма. Конкретният повод да ви разкажа моята история е разочарованието ми от държавната система, с която се сблъсках неотдавна и за жалост все още съм принудена да го правя. Всъщност именно това „дебилство“ все повече ме убеждава да избера пътя на собствен частен бизнес, въпреки много неизвестни които ме очакват… Тази година имах честта да стана майка за първи път в живота ми. Оказа се, че усещането е невероятно и както казвам на всичките си приятелки: “Ако знаех, че е толкова хубаво, щях да се престраша по-рано”. Това е едната страна на медала – емоционалната прекрасност на родителския трепет и отговорност. Има обаче и друга страна – финансовата и институционалната. За нея ми се говори.
Бременността като цяло е хубав период.
На първо място – отказваш се от всичките си вредни навици. Ядеш каквото ти се яде, като внимаваш да е качествено, спиш повечко, без на някой да му хрумне да ти прави забележка. Ако решиш да си почиваш на работното място, за всички това е нормално. От време на време ти правят място по опашките, че и в градския транспорт. А като излезеш в майчинство, разполагаш с целия ден за любими занимания. Абе, връщаш се в детството на позволените неща. Ако имаш и късмета да си с лека бременност (без гадене, повръщане, болки, задържане), нещата ти се редят като в приказка.
Женската консултация.
Осигурено лице съм и нямам проблем да ми следят бременността в държавна болница. Все пак периодът ще е дълъг. Така че казвам “чао” на готините специалисти от частния кабинет. Консултирам се тук-там и избирам болница близо до дома ни. В началото всичко ми се струва наред – и докторът, и сестрата са прилежни. Полека-лека обаче започва да ми прави впечатление рутинността и автоматичностга на прегледите. Като на конвейр, бременни на конвейр.
По каса ми се полагат само два ехографа за цялата бременност. Докторът обаче си ме гледа без пари на всяко ходене. Май това ми е единственият плюс при него. Човекът си гледа на апарата и ми дава снимчицата, аз я нося на сестрата, сестрата си ми мери и вписва отстояния, килограми, кръвно, после – тонове. И така. Ако обаче не попитам как се развива плодът, изглежда ли всичко нормално, няма и да разбера какво са измерили… Това не ми се струва особено професионално. Да не говорим, че впоследствие се оказва, че е трябвало да ми препоръчат секцио, защото съм с тесен таз и голям плод… Не, това не е нормално.
Раждането.
Ухааа, от къде да започна?
Като наближи терминът започваш да се чудиш – дали да си платиш избор на екип или пък да минеш без. Тъй като лекарят, който ми води женската консултация, не изражда, а и не оставам никак доволна от него, решавам вместо да слушам този и онзи кой е добър лекар, да се оставя на късмета си. С бъдещия татко избираме болницата – “Света София” (все още известна като бившата Тина Киркова).
Наближава сюблимният момент. Класически случай: през нощта се събуждам от леки контракции, последвани от изтичане на водите. Бърз душ, грабване на багажа и към болницата. Часът е 4.30 и една очевидно току-що събудила се сестра ни посреща намусено. Държи ме права, пита за данни, почти всички от които ги има в документите ми, и попълва ли, попълва. Идва лекар, преглежда ме. Приемат ме. Нищо не ми обясняват. Сестрата поомеква – явно се е разсънила, а и й се нравя. Отивам да дам цивилните си дрехи на бъдещия татко. Целуваме се за успех и поемам по пътя сама. Вече, сещате се, доста притеснена от отношението на персонала.
Ще спестя подробностите от 6-часовия ми престой в предродилна зала, за да не стряскам бъдещите мами J Не мога обаче да пропусна персонажа леля Тонка – санитарка, която непрекъснато ме държеше на ръба между рева и смеха. Жената беше толкова обръгнала на гледката от раждащи жени, че по едно време се появи дъвчейки нещо – дали беше геврек или кифла само мога да предполагам. Тя ме взе присърце и през по-голяма част от времето седеше до краката ми и ме насърчаваше. А накрая взе нещата в свои ръце и започна да ми се кара: “Напъвай! Да не искаш да го вадят с щипките? Виждам му главичката. Айде силно сега, напъвай все едно акаш!” и пр.
ШОООООК!!!
Накрая леля Тонка така се вживява, че на всяка контракция диша с мен и пълни бузи с въздух да напъва. По някое време извиква: “Готова е. Идваме да раждаме”. Отивам в родилна зала, където нещата се развиват за 10 минути. Екипът е женски. Справят се добре. За това сме избрали тази болница – тук работят специалисти.
Това със специалистите обаче го виждам до тук. Защото поведението на санитарките и акушерките, с което се сблъсквам след това, е под критичния минимум на възпитание и добро отношение. Слава Богу, има и изключения! И все пак, питам се, не трябва ли съотношението да е обратно… Само един пример: отивам пред детското отделение, за да видя бебо за първи път. Взимам го и питам една акушерка може ли да ми покаже как да кърмя. Тя ми отговаря: “Сложи го на гърда и все ще стане работата! Ако пък не засуче, попитай някой как става!” Добре че едно момиче от стаята ми показва…
Стаите са прилични на фона на това, което съм очаквала: 4 легла, дограмата е нова, така че не умираме от жега, при положение че навън е трийсет и няколко градуса. Сравнително чисто е. Три сме. Едното момиче е от ромски произход, но е много чисто и умно. На третия ден се оказвам в стаята с 2 ромки. Сестрата ме пита искам ли да ме преместят в друга стая. Става ми неудобно заради момичетата, отказвам. Като прокоба идва нова – тази вече си е миризлива циганка. Смраааааад. Да не говорим, че май трудно разбира български. На визитацията лекарката й прави забележка за хигиената. Мен, слава Богу, ще ме изписват. Изкарвам 3 дни, на четвъртия ме изписват. За моето място чака ромка.
Изписването. И това си е изживяване.
От никъдето се появява някакъв фотограф, лепва се за мъжа ми и казва, че е фотографът на болницата. Бащата, досещата се, не го отпъжда, макар че си водим кой да снима. Удоволствието струва 30 лв. за 15 хартиени снимки и останалото щракнато – на диск. И съвсем за “чао” от болницата ни се лепва тумба свирещи криво ляво цигани, на която даваш 5-10 лева само и само да млъкнат, защото ходят след теб и нещо дуднат ли, дуднат.
Така в крайна сметка си тръгвам от тази болница с чувството, което изпитах и при идването – на свъсеност и тягост. Заедно със страхотна радост, че си тръгвам. С бебо.
Изплащането на майчинството.
Тук вече оплитам конците. Отивам да подам документи за еднократна помощ при раждане на първо дете. Редя се на опашка с 10 ромки и само една българка. Трябват ми около 2 часа, за да подам документите. Проблемът е, че ромското население освен че е станало многобройно, е и неграмотно. Поне това, което се реди за социални помощи. Служителките губят невъобразимо много време да обясняват къде какво се попълва. Аз самата решавам да помогна на един ром, който се бута пред мен с жена си и мъничко бебе. 3 пъти му обяснявам това, което си пише на самата бланка – че се попълват данните на майката. Когато идва неговият ред, чувам служителката: “Какво е т’ва, бе? Що си попълнил данните на детето?” След като измрънква, че така му били казали, отива да вземе нова бланка.
Самата еднократна помощ е в размер на 250 лв. за първо дете (600 за второ, по 200 за всяко следващо). Но за да придвижиш документите, трябва да отскочиш и до ЕСГРАОН, където да ти издадат удостоверение за детето. Служителка ми казва, че за да го издадат веднага струва 10 лв., другият вариант е да платя 5 лв. и да си го взема след седмица. Плащам. Вадят ми го за 1 минута. Това на какво прилича? Държавен рекет.
Майчинството – 90% от възнаграждението.
Уж от брутото, което е добре, но в случай, че брутото не надвишава нетото. Ако го надвишава, се смята от нетото. Чудя се кога нетото надвишава брутото? Както и да е – и това се преживява. Все пак съм работила при сравнително коректен работодател, който не ме е осигурявал на минимална работна заплата. Е, не е и на пълния размер на възнаграждението ми.
Детските надбавки – 35 лв. на месец. Право на детски имате само в случай, че доходът на член от семейството не надвишава 350 лв. Тук вече държавата смята от брутото. Разбира се, защото в случая така е изгодно за нея. И все пак се питам: не е ли идеята на детските надбавки да се дават за всяко дете, което се ражда в тази държава, независимо от доходите на родителите му? Друг е въпросът, че с 35 лв. на месец не може да се купи почти нищо. Виж, за ⅔ от нужните за месеца памперси ще стигнат… А разходите около детето са си перо. Те са започнали още по време на бременността – всички сериозни прегледи се заплащат (БХС – 42 лв., 4D – 90 лв.). Ако е на кърма, си щастливка, защото поне на този етап значи имаш да му купуваш само памперси, дрешки, играчки и разни там хитри приспособления. За след това няма какво да говорим – само цената на едно пюренце е 2.50 лв. Не искам да смятам чрезвичайните лекарски изнудвания като например да отидеш с направление за преглед на бебо при ортопед. Казва ти, че трябва да направи ехография. Но, разбира се, е свършил направленията. Нагло ти заявява, че можеш да отидеш след седмица, когато ще има направления да си платиш и да минеш сега. Разбира се, плащаме 18 лева.
И всякакви такива…
В следствие на всичко това с мъжа ми сме решили като ми изтече “високото” майчинство, да се опитам да започна свой бизнес. Имаме свежа предприемаческа идея. Но да видим дали ще се справим – все пак за да стартираме бизнес, отново трябва да си имаме работа с държавата. А нашата държава е мащеха, не майка.